Виртуален екскурзовод
“Русенският край и село Брестовица от времето на Освободителната война”
Посвещава се на 135-годишнина от Освобождението
Този текст има задача да възреси събитията от времето на Руско - Турската война и да припомни, за тези от тях, които са се развивали на територията на днешната община Борово.
Тъй като няма запазени места, които могат да се посетят, ние предлагаме на посетителите на сайта на Община Борово една разходка в миналото чрез снимките на Михаил П. Ревенски.
За написването на настоящия текст са използвани книгите: Стоян Йорданов и Красимир Кънчев “Забравени свидетелства” /Освободителната война в снимките на щабс-капитан Равенски/; Петко Николов “Щабът на Русчушкия отряд в село Брестовица 1877-1878 г”.
Сравнително разпространена по време и след войната е дейността на фотографите, благодарение на които днес съществуват уникална илюстративна документация. Някои от фотографиите са излизали в периодични издания, други са включвани във фотоалбуми, посветени на отделни войнски части или събития. Приносът на всички е изключителен, тъй като те успяват да се справят със сложната за онова време химико-техническа работа във военно-полеви условия и да оставят документи, запечатали неподправената истина за лицето на войната. С фотографска дейсност се занимават и някои офицери от руската армия. Един от тези офицери е щабс-капитан Михаил П. Ревенски, който освен, че е автор на голям брой фотоснимки с документална достоверност, пръв изтъква възможностите на фотографията, наричана от него в превод “светопис”, за размножаване на топографски карти и други военни документи.
Сведенията за живота на Михаил П. Ревенски са крайно ограничени. Известно е, че той е един от видните руски фотографи през втората половина на ХІХ в., който има заслуги за развитието на фотоделото в Русия. През Освободителната война, вероятно като военен фотограф в състава на Русчушкия руски отряд, за ежедневието на който подготвя единствени по рода си фотодокументи. Работи основно в селата Брестовица и Яли Абланово /Горно Абланово/, където са щабовете на Русчушкия отряд и на включения в състава му ХІІ армейски корпус, но след преустановяването на активните военни действия и формирането на Източния отряд прави снимки на Русе и Добрич, достига до Сан Стефано и Цариград, където успява да заснеме дори овенния флот, изпратен от Англия, за да брани оцеляването на Османската империя.
Русчушкият отряд е образуван на 5 юли 1877 г. и съществува до 17 декември 1877 г., когато е включен в обединения Източен руски отряд. За негов командир е назначен престолонаследникът – великия княз генерал-лейтенант Александър Александрович /по-късно император Александър ІІІ 1881-1894/. Към края на войната Александър Александрович е сменен от генерал-лейтенант Е. Тотлебен, а от февруари 1878 г. командир е П. Вановски. В състава на отряда са два армейски корпуса. Всеки корпус включва по две пехотни и една кавалерийска дивизия, както и различни помощни части. Съставът на отряда не е постоянен. Към него в различно време се числят казашки части, сред които е лейб-гвардейският казашки Атамански полк, с почетен командир Александър Александрович. Към края на 1877 г. отрядът е увеличен двойно /до 75 000 човека/. Неговата открояваща се многочисленост и обликът на командването му показват значението, което руската военна доктрина отдава на намиращите се в укрепения четириъгълник Русе – Шумен – Варна – Силистра труски войски на тяхната предполагаема роля за развитието на военните действия.
Още в началото на войната частите на Русчушкия отряд достигат до Бяла и завземат далечните подстъпи за настъпление към крепостта Русчук от юг. Когато обстановката за руската армия около Плевен се усложнява, задачата на отряда е променена и му е възложено да отбранява фронт от р. Дунав до Стара планина, като възпира опитети на турските армии в Северна България за обединение. Въпреки преобладаващия позиционен характер на военните действия тук, отрядът води постоянно рекогносцировъчни боеве и няколко значителни сражения за отразяване на мащабни османски настъпления, които също са определящи за успешния край на войната. Големи са боевете на 13 август и на 1 септември 1877 г. след като частите на южния сектор на фронта са принудени да отстъпят западно от р. Черни Лом. Особено тежки са боевете на 5 септември при селата Кацелово и Горско Абланово, когато ген. Тимофеев сам повежда в атака войниците си за отразяване на турския натиск. Тежки са боевете и на 21 септември при селата Чаирикьой /Камен/ и Лом Черковна и на 24 октомври при селата Кошов и Иваново, когато е убит и племенникът на императора княз Сергей Романовски, херцог Лейхтембергски.
Най-кръвопролитни и значителни за удържането на фронта и изхода на войната са боевете при селата Мечка-Пиргово и Тръстеник на 14/26/ ноември и 30 ноември /12 декември/. При Мечка руските жертви са около 800, а тези на турците – повече от 2000 човека. След успешното преминаване на Стара планина от руската армия и настъплението й към Цариград, в средата на януари 1878 г. отрядът приема подготовка за атака и превземане на Русчушката крепост, но съгласно спогодбите на Одринското примирие турските войски се оттеглят към Варна и крепостта е предадена без бой на 8 /20/ февруари. На този ден българското население в Русе посреща освободителите си, водени от тогавашния командир на Русчушкия отряд ген. Е. Тотлебен.
Висшето руско командване не без основание отдава голямо значение на Русчушката крепост. Още от края на ХVІІІ в., когато територията на Североизточна България и крайдунавските земи стават арена на военни действия по време на повтарящите се руско-турски войни, Османската империя започва да изгражда там система от крепости, формиращи четириъгълника Русе-Шумен-Варна-Силистра. Сериозно са укрепени и дунавските гранични градове Видин и Никопол. В тази структура Русчушката крепост има важна роля, която нараства значително след определянето на град Русе за седалище на големия Дунавски вилает през 1864 г. Крепостта постоянна е развивана и усъвършенствана, като по време на Освободителната война е превърната в обширен укрепен район. Той включва оградните фортификационни съоръжения непосредствено около жилищните градски квартали, състоящи се от крепостен ров със землен вал и няколко десетки изнесени форта /табии/ с различна големина, разположени по командните височини около града. По брега на р. Дунав има силни батареи. Фортовете са въоръжени с многочислена артилерия, а най-големите от тях има 15 сантиметрови стоманени нарезни далекобойни крепостни оръдия, изработени от германската фирма “Круп”, които повишавали съществено отбранителните възможности на крепостта. Нейният гарнизон наброявал около 20 000 човека. В Русе са дислоцирани също различни важни командни щабове, включително и на турската дунавска флотилия, складове и т. н.
Крепостта не взема пряко участие във военните действия, които по суша се водят на нейни далечни подстъпи от запад и юг, но Русе е истински фронтови град. В района на Гюргево и Слободзия в Румъния са разположени 7 руски обсадни батареи, въоръжени с 6 и 8 дюймови оръдия и мортири, които постоянно обстралват града. Той е напуснат от вилаетското ръководство, от чуждите консули, от част от мюсюлманското население. Обстрелът е насочен предимно към военните обекти, но са разрушени и сградите на вилаетското управление, печатницата и други постройки около централния градски площад, военни складове, мелници и др. Поразени са и сгради в жилищните квартали, а в пристанището са потопени кораби.
Турските брегови батареи също водят огън по цели в Румъния.
В зависимост от движението на войските щабът на Русчушкия отряд се мести последователно в селата Обретеник, Широково, Горско Абланово, Могилино, Кавечевец, Долна Манастирица, а от 6 октомври 1877 г. до края на войната е в с. Брестовица. В близкото село Яли Абланово /Горно Абланово/ е щабът на ХІІ корпус. Двете села са малки и неуредени, войниците са настанени в къщите на местното население, в повечето случаи много бедни. По-представителни са само къщите, обитавани от командващите.
За да избере село Брестовица за постоянно място на своя щаб, Престолонаследникът изхожда от редица тактически съображения. То е едно от големите села с християнско население в района. След установяване на щаба е създадена постоянна връзка с Главната квартира в Горна Студена. За обслужване нуждите на отряда в началото на октомври е направен понтонен мост при Батин- Петрушан. За медицинско осигуряване на отряда са разположени болници в Бяла и Обретеник и лазарети в Горна Манастирица, Ценово, Батин и Вардим. Местното население организира разузнаването по пътищата и местата за подхождане към предните позиции, начините за връзка с щаба и тила, бродовете през р. Янтара.
В разузнавателен бой при село Кошов загива членът на императорската фамилия Сергей Максимилианович. Той е син на великата княгиня Мария Николаевна /сестра на Александър ІІ/ и херцог Максимилиан Лейхтембергски. Тялото му е било балсамирано от д-р Броткин и по-късно изпратено на близките му в Русия. Може би убитият племенник на руския император е бил подготвян за бъдещ български княз след Освобождението, така са мислели местните хора, наблюдавайки почестите, отдавани на мъртвия княз. Траурното шествие съпровожда тялото на убития до Батин и от там през понтонния мост е изпратено на близките му в Русия.
На 5 ноември 1877 г. в щаба на Престолонаследника в село Брестовица пристига един от най-известните руски художници документалисти на Руско-Турската война Василий Дмитриевич Поленов. Той тръгва на 14 октомври от Петербург и преодолявайки неимоверни трудности пристига в Петрушан. Преминава река Дунав, но в резултат на гъста мъгла слиза 6 версти по-надолу от переправата, натъква се на минни заграждения, но по щастлива случайност не среща турски авнпостове. За да се добере до Брестовица му помагат казаци, дошли за фураж. Красотата на природата в Брестовица стимулира работата на художника Поленов. Той рисува картините: “Щабът на Русчушкия отряд”, “Село Брестовица”, “Кухнята на Атаманския полк”, “Долината на р. Янтра”, “Убит войник”, “Столовата на щаба”, “Българска колиба”, “Моят дом”, “Българката Дана”, “Български девойки”, “Зима в България”, “Селска църква в Брестовица” и други. Художникът води дневни к.
След победния бой при Мечка – Тръстеник, състоял се на 1 декември 1877 г. е отслужен тържествен молебен. Във връзка с тази забележителна победа, Александър ІІ изпраща в щаба на отряда в Брестовица поздравителна телеграма. На 3 декември събота той тръгва със своята свита, придружен от министъра на войната Д. Милютин, генерай-майор Рилеев, генерал-майор Салтиков и почетна рота за охрана. Императорът е посрещнат в района на местността Сиври тепе в мъгливо и хладно време. В 4 часа след пладне императорът пристига в Брестовица. Императорът преспива в Брестовица, на другия ден приема делегация от българи, които му поднасят адрес. След това високият гост тръгва за Букурещ през Батин. Това става на 5 декември 1877 г. Престолонаследникът е назначен за командир на 2-ри Софийски полк.
Посещението на Александър ІІ и военният министър Д. Милютин е свързано с още едно забележително събитие. В края на ноември в Пордим княз Черказки обсъжда с Милютин въпроса за бъдещото устройство на България. Плод на това обсъждане е “Проектът за уреждане на управлението на княжество България”. Върху тази основа Д. А. Милютин разработва в Брастовица и изпраща на Черкаски с писмо от 3 декември 1877 г. своя “Проект за войнската повинност в България”.
По решение на императора за главнокомандващ Русчушкият отряд е назначен героят от Севастопол и Плевен – генерал Тотлебен. Изпълнявайки решението на императора, той тръгва от Плевен на 6 декември 1877 г. с една малка бричка. Преодолявайки снежни виелици и преспи, движейки се почти ходом на 7 декември привечер той пристига в Брестовица.
Тъй като Софийският полк на Александър Александрович е поставен в разпореждане на ген. Гурко, а престолонаследникът не може да бъде подчинен на генерал, той остава да чака разпореждането на императора в Брестовица. Тотлебен остава като частно лице в щаба на Русчушкия отряд, а той продължава да се команда от престолонаследника. Генералът е изключително активна личност, той мечтае за славни дела и затова се оплаква на жена си:” Също и на мен все повече ми тежи моето бездействие. Ако бях командвал, бих направил енергични разпореждания за прехраната на армията, бих се грижил за болните, бих закалил силите на войската и бих се подготвил добре да нападна противника при по-благоприятни условия на времето”. Цитирано според книгата на Петко Николов.
Тези прости и искрени думи разкриват истинския лик на талантливия и енергичен пълководец, карат ни да го уважаваме и за това, а не само за подвизите му при Севастопол и Плевен.
Зимата е необичайно студена и снежна. Река Дунав започва да замръзва и командването на корпуса е принудено да прибере съоръженията на понтонния мост при Батин. След прекратяване на неговото използване 14 декември 1877 г. за армията настъпват тежки дни. Руската армия разчита на помощта на местното население, те подпомагат щабовете в организирането на прехраната на хората и конете. Руското камандване се обръща с молба към българското население за направата на шейни, с които да се поддържа връзката между частите и да се осигурява продоволствието им. Тази задача е изпълнена с чест от българите.
Тежката зима, ранените, липсата на храна не са единствените беди, които съпътстват освободителното ни движение. В началото на 1878 г. се появява тиф, все повече хора страдат от измръзване, болниците и лазаретите са препълнени. Само най-тежките случаи се изпращат в Батин, Вардим и Ценово, другите болни се задържат в лазаретите при частите. В Горна Манастирица, в лазарета на ХІІІ корпус са настанени 200 души.
В такава обстановка на 14 декември 1877 г. 31 Донски казашки полк е изпратен в направление към Плевен, където е поставен на разпореждане на ген. Гурко за настъпление към София. През втората половина на декември руската армия като лавина се излива от Старопланинските проходи в Южна България и продължава своето победоносно настъпление на юг. Започва да се разнася мълвата за скорошен край на войната.
На 12 януари в Петербург граф Игнатиев е определен да ръководи руската делегация в преговорите за бъдещ мир. За да изпълни тази задача той тръгва на 13 януари от Петербург, на 22 януари е прехвърлен през Дунава при Батин и оттам тръгва към Брестовица. Оттам граф Игнатиев преминава Стара планина, преодолявайки същите природо-климатични условия, като руските войски.
На 31 януари престолонаследникът заминава за Патербург, Тотлебен поема командването на Русчушкия отряд, вече преименуван на Източен. На 18 февруари Тотлебен премества своя щаб в Тръстеник, а на 20 февруари тържествено влиза в Русе.